Роб Халфорд – Изповед – Кралицата и аз

Още от времето, когато Нейно Величество помаха специално на мен в Дендрариума в Уолсол през 1957 година, винаги съм бил архироялист. Нямам представа защо, важното е, че съм. Затова не можах да повярвам на ушите си, когато Джейн Андрюс ми съобщи великата новина по телефона в началото на 2005 година. 

Кралицата щяла да организира прием в чест на британската музика, като признание за културата и икономиката на Великобритания. И била изискала присъствието на... някой от „Джудас Прийст“. 

Останалите от групата нямаха абсолютно никакъв шанс. Да отида в Бъкингамския дворец?! Ти ебаваш ли се с мен? Да, да, да!!! И така Джейн прие поканата от мое име. Започнах мислено да задрасквам оставащите до великото събитие дни в календара и да тренирам поклони и реверанси. 

В деня на приема „Прийст“ се намираха в арктическия регион на Финландия, но подобни дреболии нямаше как да ме спрат. Имахме няколко дена почивка и Джим Силвиа успя да ме уреди на борда на един самолет от замръзналия Северен полюс до „Хийтроу“. 

Докато таксито ми преминаваше през портите и навлизаше във вътрешността на Бъкингамския дворец, не можех да повярвам, че наистина съм тук. Егати! Качих се по едно огромно, богато украсено стълбище и когато стигнах най-горе, бях приветстван: „Добре дошли, мистър Халфорд!“. Дадоха ми табелка с името ми, за да знае Нейно Величество кой съм. 

Когато влязох в пищната зала, открих, че познавам неколцина от присъстващите. Казах „здрасти“ на Роджър Долтри и си полафихме малко с Брайън Мей. Един от момците от „Стейтъс Куо“ също бе там. Но не след дълго останах съвсем сам. 

В кралската покана категорично се подчертаваше, че е само за един човек – без придружители – затова си седях кротко и се оглеждах. Помещението бе пълно с джаз музиканти, класически музиканти, импресарии и... Сила Блек?! 

Сила изглеждаше също толкова объркана и самотна като мен. Сила Блек! Каква легенда само! Пиех минерална вода, а тя шампанско. Помислих си: „Редно е да оставя жената на спокойствие. Нека да си почине!“. 

След това обаче ми хрумна друго: „Я заеби това! Цял живот съм бил фен на Сила Блек! Ако не отида и не я поздравя сега, после цял живот ще съжалявам за пропуснатата възможност“. 

Приближих се до нея. 

– Простете, че се натрапвам... – започнах аз. 

– Нямаш ядове, малък – рече тя, оглеждайки ме от глава до пети. 

– Просто исках да ви кажа каква тръпка за мен е да ви срещна. Обожавам музиката ви. 

– О, благодаря ти – отвърна тя. 

– С кого сте тук? – попитах аз, въпреки че очевидно нямаше компания. 

– Сама съм – рече тя. – Не ми позволиха да си докарам придружител. Предполагам, че си искал да доведеш съпругата или приятелката си? 

– Нямам ни едното, ни другото, Сила. Аз съм гей... 

Сила Блек определено бе една от най-естествените fag hags на този свят. В секундата, в която изрекох признанието си, тя се изправи и ме сграбчи за ръката. През следващите два часа обикаляхме тържествено из залата, ръка за ръка, и научихме всяка една малка подробност от живота на другия. Бяхме неразделни! 

Прекарвахме си страхотно, когато изведнъж в далечния край на стаята се появи кралицата. Дребничка, не повече от метър и петдесет**, но с такава осанка...! Как да го обясня по-точно? Тя просто... излъчваше царственост. 

Леко си падам историк, затова, гледайки как кралският адютант я води из помещението, цялото кралско родословно дърво изникна пред очите ми – от Тюдорите до наши дни. Сила вече бе имала няколко аудиенции при кралицата и не беше кой знае колко впечатлена, но пък моя милост бе доста ошашавена. 

И така, стоях си със Сила, пиех си водичката и се опитвах да огледам по-добре нашата кралска особа, когато адютантът є доплува към нас. 

– Бихте ли желали да приветствате Нейно Величество? – промърмори той. 

– О, това би било прекрасно! – избълвах аз на един дъх, преди Сила да успее да се обади, че не я е грижа, понеже вече се е срещала с нея. – Благодаря ви много! 

Минута по-късно кралицата стоеше пред мен. Приемите са едни от много редките случаи, когато тя не носи ръкавици... но пък за сметка на това държеше чаша. Очевидно, за да попречи на хората да є стиснат ръката. 

Е, на мен определено не ми попречи. Тикнах длан в нейната. Сила ме ръчна в ребрата, все едно искаше да ме предупреди: „Недей!“. 

Кралицата ме погледна и съвсем леко докосна ръката ми с връхчетата на пръстите си. Не се опитах да се поклоня като хората, но пък успях да докарам едно доста почтително кимване. 

– Много ви благодаря, че дойдохте – каза кралицата. – Не е ли странно, че тук няма никаква музика, при положение че това е музикално събитие? 

– Да, малко музика би дошла добре – съгласих се аз, опитвайки се да не звуча като селяндур, доколкото мога. 

– Трябваше да докарам някакъв струнен квартет... – каза замислено Нейно Величество. – А вие с какво се занимавате? 

Преди да успея да отговоря, Сила се намеси:

– Той е в една група, наречена „Джудас Прийст“! Дошъл е тук чак от Финландия! 

– О... – рече кралицата. – А каква музика изпълнявате? 

– Хевиметъл, Ваше Величество – отвърнах аз. 

Кралицата ми метна изпълнен с лека болка поглед. 

– О, хевиметъл... – въздъхна тя. – Защо трябва да е толкова шумна тази музика? 

Ебаси! Кралицата току-що произнесе думите „хевиметъл“! Вероятно за пръв път в живота си! Но... как да отговоря на ТАКЪВ въпрос? 

– За да може да тръскаме глави, Ваше Величество – отвърнах аз. Сила за пореден път ме смушка в ребрата. 

Кралицата се засмя царствено. 

– Изключително се радвам, че се запознахме – каза отчетливо тя. Докато се обръщаше, за да си тръгне, инстинктивно отново протегнах ръка към нея. И получих редовната порция ръчкане от Сила. 

– Човек не се ръкува с кралицата! – нахока ме тя, докато владетелката ни бавно се отдалечаваше. 

– Никой не ми каза подобно нещо! – възразих аз. – Хал хабер си нямам от етикеция! 

– О, как да те заведе човек където и да било... – въздъхна Сила Блек. 

Докато летях обратно към Северния полярен кръг, повтарях случилото се в главата си милиони пъти. Наистина ли това се бе случило току-що? Това беше ден, който никога нямаше да забравя. Денят, в който срещнах кралицата. И изживяването бе по-добро дори от онова в Дендрариума в Уолсол.