Роднина на Ал Капоне

Когато един ден през 1974 г. деветгодишният ми син Боби се върна у дома от училище и обяви, че в клас са учили за Ал Капоне, сърцето ми потъна в петите.

Още от първия ден, в който децата ми тръгнаха на училище, ми стана навик да ги питам: „Какво научихте днес?“ Разбира се, винаги слушах отговорите им с голям интерес, но в онзи конкретен ден имах чувството, че целият свят се срива и оставаме само Боби и аз. Стоеше си той усмихнат и весел, както винаги, и ми разказваше какво е научил в четвърти клас за моя чичо. 

Сърцето ми спря, но успях някак си – почти небрежно, да изрека:

– И какво научи за Ал Капоне?

– Научихме, че е бил гангстер – каза ми Боби.

Продължи да ми разказва за Сухия режим през двайсетте и трийсетте години, за контрабандните операции на Ал и как бил толкова голям спец в нарушаването на закона, че когато полицията най-накрая го заловила, единственото обвинение, което успели да му лепнат, било укриване на данъци. Бях толкова изненадана, че можех само да кимам, докато той говореше.

По-късно същата вечер, когато Боб и аз останахме сами, му разказах какво ми бе казал Боби. Имах чувството, че почти не дишам от момента, в който Боби невинно изчурулика името „Капоне“. Двамата с Боб решихме, че не можем да пазим повече тайната от децата си. Нямахме представа как ще реагират, но едно беше сигурно – и двамата не искахме да я чуят от някой друг, а и сега, когато по-големите ни деца вече бяха тийнейджъри, те започваха да разпитват за бабите и дядовците си. Не можехме да пазим от тях тази тайна вечно. 

Следващата вечер, когато събрахме децата в кухнята, бях ужасена. Беше момент, който бях пресъздавала в главата си многократно, откакто двамата с Боб решихме да създадем семейство. И всеки път, когато си го представях, историята завършваше зле. Мислех си, че децата ни ще са гневни заради пазената тайна, но преди всичко заради това, че са Капоне. Може би щяха да се срамуват от мен. Или още по-зле – може би щяха да се срамуват от себе си. Може би разкриването на истината за семейството им би ги запратило в същия бездънен хаос, който погълна голяма част от моето детство.

Докато растях, много често се гневях на Бога, че ме е създал като част от фамилията Капоне. Не можех да разбера защо на другите деца не се позволява да играят с мен и сърцето ми се свиваше всеки път, когато чувах някой да промърморва ругатня или да чете във вестника ужасните обвинения по адрес на семейството, което обичах – семейството, което ми отвръщаше с обич, когато всички останали ме отбягваха.

Това бяха моите спомени от детството ми като Капоне и не можех да си представя, че нещата ще са по-различни за моите деца. Когато ги настаних около кухненската маса и се приготвих да им съобщя новината, имах чувството, че се готвя да разруша щастливия им живот, който двамата с Боб с толкова много усилия създадохме.

Сигурна съм, че те усетиха нервността ми, затова седяха необичайно мирни, когато им казах, че имам да им съобщя нещо важно. Стиснах здраво ръката на Боб и думите потекоха бавно.

– Има нещо, което искам да кажа на цялото семейство – започнах. – Ал Капоне е мой чичо. Дядо ми е негов брат. Родена съм Диърдри Мари Капоне.

За частица от секундата в кухнята се възцари тишина. Усещах сърцето си в гърлото. И тогава в един и същи миг и четирите ми деца възкликнаха едновременно в глас:

– Яко, мамо!